Дъглас Макгрегър: Когато земята замръзне, руският чук ще довърши каквото е останало от украинската армия
Следвайте " Гласове " в
Както означи проницателният създател Хънтър С. Томпсън, „ Когато нещата вървят странно, идва часът на странните хора “. Беспорно необичайно е ситуацията на Англия, където Лиз Тръс, посочена за кух и лишен от заложба премиер-министър, е навън и за малко да бъде сменена от нейния също толкоз кух предходник Борис Джонсън.
Подобна чудноватост обаче не е непозната и на американските политици. Индикатор за това какъв брой чудноват е станал Вашингтон е явният интерес към неотдавнашното предложение на генерала от запаса Дейвид Петреъс Вашингтон и неговите съдружници да се намесят в продължаващия спор сред Москва и Киев.
Според Петреъс, военните дейности, които той застъпва, няма да бъдат намеса на НАТО, а ще бъдат „ мултинационални сили, водени от Съединените щати, не като сили на НАТО “. С други думи – мултинационални сили, водени от Съединените щати по иракския модел, съставляващи сухопътни, въздушни и морски сили.
Петреъс не изяснява за какво е нужна американска военна акция. Но не е мъчно да се отгатне. Интервенцията е замислена, с цел да спаси украинските сили от проваляне и евентуално да принуди Москва да договаря при изискванията на Вашингтон, каквито и да са тези условия. Разбира се, цялата работа наподобява странна, само че предлагането на Петреъс не би трябвало да се отхвръля. И не тъй като военната експертиза на Петреъс заслужава внимание – не тя не заслужава. По-скоро се нуждае от коментар, тъй като Петреъс в никакъв случай не би направил такава рекомендация, в случай че не е бил заставен да го направи от авторитетни фигури във Вашингтон и Уол Стрийт. И както Джефри Сакс споделя на американците – глобалистите и неоконсерваторите очевидно желаят пряк въоръжен спор с Русия.
За Петреъс това е бизнес, както нормално. Той се издигна през ранговете, допитвайки се до всеки на властова позиция, преди да направи каквото и да било. Търсенето на разрешение, с цел да е несъмнено, че няма да се обиден ползите на някой властимащ, както в „ обединението на искащите “ (коалицията на силите обединени за нахлуването в Ирак – б.пр.) е основно за издигането. Това работи добре в спокойно време или по време на изборни войни против слаби, неспособни врагове, които не предтсавляват екзистенциална военна опасност за западните сили. Но Украйна не е Ирак, нито съветските сили са сходни на иракските, биещи се с пикапи, в допълнение пригодени с оръдия.
Независимо от тези съображения, предлагането на Петреъс удостоверява две значими догатки:
Първо, гибелното състояние на украинските въоръжени сили. Без задграничните бойци и полските бойци, биещи се в украински униформи, на Украйна не ѝ остава доста, с което да издържи съветските зимни офанзиви. Серията от украински контраатаки през последните 60-90 дни струваше на Украйна десетки хиляди жертви– човешки капитал в униформа, който Киев не може да замени;
Второ, това е единайсетият час. Руският ковашки чук, програмиран да се стовари върху режима на Зеленски в границите на ноември-декември – или когато земята замръзне – ще разбие каквото е останало от украинските сили.
С други думи, същинското известие на Петреъс е, че единственият метод да се продължи животът на режима на Зеленски, е Вашингтон и неговата коалиция на искащите да се намеси непосредствено, преди да е станало прекомерно късно. Обичайните военни ястреби в Белия дом, Пентагона, Централно разузнавателно управление на САЩ и на Хълма, евентуално допускат, че кроткият американски електорат ще повярва на аргумента, че ангажирането на американски военни сили в Украйна без оповестяване на война ще спомогне за запазваща достолепието договорка с Москва.
Опасно и неуместно е да се мисли по този начин, и американците би трябвало да отхвърлят тази концепция, само че не е безпричинно да се допусна, че това заблудено мислене е преобладаващо във властовия кръг. Джордж Ф. Кенан, американски посланик и историк, настояваше преди 30 години, че „ Ние [американците] имаме податливост да акцентираме на военния фактор за сметка на политическия и като разследване да свръхмилитаризираме нашия отговор “. Резултатът, съгласно Кенан, е хроничният неуспех на Вашингтон да свърже развиването и използването на американската военна мощност с постижими цели на националната тактика.
В коридорите на властта във Вашингтон догатката, че „ работата отива на “ постоянно допуска избрани условия: зависещ Конгрес, който ще пренебрегва отговорността си да се позове на Закона за военните действия*, неограничени финансови запаси за военни дейности, и висши военни водачи, подготвени да се подчинят на всяка глупава концепция на ръководещите политици. На Петреъс и неговите другари има огромна възможност да е обещана и някаква материална премия под формата на бъдещи назначения или финансова облага.
Въпросите за бойните интервенции в Източна Европа и Украйна, за които Съединени американски щати ще би трябвало да отделят човешки запаси, логистична инфраструктура, муниции, здравна помощ и евакуация, остават на втори проект. Един образец – за 11-те месеца след десанта в Нормандия, когато американската войска дава към 90-100 хиляди жертви месечно, дивизиите, които се приземиха в Нормандия, бяха принудени да заменят 100 до 300 % от бойната си мощ.
Ангажирането на сухопътни сили на Съединените щати за пердах, в композиция с разпръснатите американски военни сили по края на 5000-километровата фронтова линия през цяла Украйна – регион с размерите на Тексас – неизбежно ще отслаби и ще разпръсне бойната мощ на атакуващата войска.
Накрая, значимото съмнение на Петреъс, че президентът Путин желае да избегне по-обхватна война, е без подозрение годно, само че това не трябва да се интерпретира в смисъл, че съветският боен съперник ще третира американските бази в Западна Европа или американските военни кораби, прекосяващи Атлантика, като неприкосновени. Не Вашингтон, а Москва се радва на ескалацията.
Както беше маркирано първоначално, странностите в политиката не са оригиналност. И въпреки всичко, бележките на Петреъс са знак за нещо доста повече обезпокоително, в сравнение с необичайно. Интелектуалният и професиналният диаметър на американските висши военни е жалък. В своята основополагаща творба „ Август, 1914 “ Александър Солженицин разказва Александър Самсонов, съветският военачалник, който при започване на войната е приет за водещ пълководец на съветската войска: „ Истината е, че неговото чело беше корав кокал, мозъкът му се движеше със скоростта на охлюв и мислите, които минаваха през него, бяха безполезни. “ Думите на Солженицин са тежки, само че не и неточни.
В Украйна пътят на Вашингтон е явен. Конгресът би трябвало да извърши дъга си и да даде знак за готовността си да се позове на Закона за военните действия*, като в същото време упорства администрацията на Байдън да посредничи за мир, а не да уголемява войната.
* Законът за военните дейности (1973 г.) има за цел да ограничи опциите на президента за ангажиране на американски военни сили по света. Смятан за мярка, предотвратяваща „ предстоящ Виетнам “, този закон все пак среща опозиция или е пренебрегнат от идващите президенти, доста от които го считат за противоконституционно узурпиране на изпълнителната им власт. След приемането на този взаимен закон (известен главно като резолюция – б.пр.), президентите по-скоро предпиремат дейности, които са „ в сходство “, а не „ според “ наредбите на закона – в някои случаи търсят утвърждението на Конгреса за военни дейности, без да се базират на самия закон.
Дъглас Макгрегър е полковник от запаса, старши помощник на American Conservative, някогашен консултант на Секретаря по защитата в администрацията на Тръмп, деец от войните с голям брой оценки и създател на пет книги.
Източник:
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
Както означи проницателният създател Хънтър С. Томпсън, „ Когато нещата вървят странно, идва часът на странните хора “. Беспорно необичайно е ситуацията на Англия, където Лиз Тръс, посочена за кух и лишен от заложба премиер-министър, е навън и за малко да бъде сменена от нейния също толкоз кух предходник Борис Джонсън.
Подобна чудноватост обаче не е непозната и на американските политици. Индикатор за това какъв брой чудноват е станал Вашингтон е явният интерес към неотдавнашното предложение на генерала от запаса Дейвид Петреъс Вашингтон и неговите съдружници да се намесят в продължаващия спор сред Москва и Киев.
Според Петреъс, военните дейности, които той застъпва, няма да бъдат намеса на НАТО, а ще бъдат „ мултинационални сили, водени от Съединените щати, не като сили на НАТО “. С други думи – мултинационални сили, водени от Съединените щати по иракския модел, съставляващи сухопътни, въздушни и морски сили.
Петреъс не изяснява за какво е нужна американска военна акция. Но не е мъчно да се отгатне. Интервенцията е замислена, с цел да спаси украинските сили от проваляне и евентуално да принуди Москва да договаря при изискванията на Вашингтон, каквито и да са тези условия. Разбира се, цялата работа наподобява странна, само че предлагането на Петреъс не би трябвало да се отхвръля. И не тъй като военната експертиза на Петреъс заслужава внимание – не тя не заслужава. По-скоро се нуждае от коментар, тъй като Петреъс в никакъв случай не би направил такава рекомендация, в случай че не е бил заставен да го направи от авторитетни фигури във Вашингтон и Уол Стрийт. И както Джефри Сакс споделя на американците – глобалистите и неоконсерваторите очевидно желаят пряк въоръжен спор с Русия.
За Петреъс това е бизнес, както нормално. Той се издигна през ранговете, допитвайки се до всеки на властова позиция, преди да направи каквото и да било. Търсенето на разрешение, с цел да е несъмнено, че няма да се обиден ползите на някой властимащ, както в „ обединението на искащите “ (коалицията на силите обединени за нахлуването в Ирак – б.пр.) е основно за издигането. Това работи добре в спокойно време или по време на изборни войни против слаби, неспособни врагове, които не предтсавляват екзистенциална военна опасност за западните сили. Но Украйна не е Ирак, нито съветските сили са сходни на иракските, биещи се с пикапи, в допълнение пригодени с оръдия.
Независимо от тези съображения, предлагането на Петреъс удостоверява две значими догатки:
Първо, гибелното състояние на украинските въоръжени сили. Без задграничните бойци и полските бойци, биещи се в украински униформи, на Украйна не ѝ остава доста, с което да издържи съветските зимни офанзиви. Серията от украински контраатаки през последните 60-90 дни струваше на Украйна десетки хиляди жертви– човешки капитал в униформа, който Киев не може да замени;
Второ, това е единайсетият час. Руският ковашки чук, програмиран да се стовари върху режима на Зеленски в границите на ноември-декември – или когато земята замръзне – ще разбие каквото е останало от украинските сили.
С други думи, същинското известие на Петреъс е, че единственият метод да се продължи животът на режима на Зеленски, е Вашингтон и неговата коалиция на искащите да се намеси непосредствено, преди да е станало прекомерно късно. Обичайните военни ястреби в Белия дом, Пентагона, Централно разузнавателно управление на САЩ и на Хълма, евентуално допускат, че кроткият американски електорат ще повярва на аргумента, че ангажирането на американски военни сили в Украйна без оповестяване на война ще спомогне за запазваща достолепието договорка с Москва.
Опасно и неуместно е да се мисли по този начин, и американците би трябвало да отхвърлят тази концепция, само че не е безпричинно да се допусна, че това заблудено мислене е преобладаващо във властовия кръг. Джордж Ф. Кенан, американски посланик и историк, настояваше преди 30 години, че „ Ние [американците] имаме податливост да акцентираме на военния фактор за сметка на политическия и като разследване да свръхмилитаризираме нашия отговор “. Резултатът, съгласно Кенан, е хроничният неуспех на Вашингтон да свърже развиването и използването на американската военна мощност с постижими цели на националната тактика.
В коридорите на властта във Вашингтон догатката, че „ работата отива на “ постоянно допуска избрани условия: зависещ Конгрес, който ще пренебрегва отговорността си да се позове на Закона за военните действия*, неограничени финансови запаси за военни дейности, и висши военни водачи, подготвени да се подчинят на всяка глупава концепция на ръководещите политици. На Петреъс и неговите другари има огромна възможност да е обещана и някаква материална премия под формата на бъдещи назначения или финансова облага.
Въпросите за бойните интервенции в Източна Европа и Украйна, за които Съединени американски щати ще би трябвало да отделят човешки запаси, логистична инфраструктура, муниции, здравна помощ и евакуация, остават на втори проект. Един образец – за 11-те месеца след десанта в Нормандия, когато американската войска дава към 90-100 хиляди жертви месечно, дивизиите, които се приземиха в Нормандия, бяха принудени да заменят 100 до 300 % от бойната си мощ.
Ангажирането на сухопътни сили на Съединените щати за пердах, в композиция с разпръснатите американски военни сили по края на 5000-километровата фронтова линия през цяла Украйна – регион с размерите на Тексас – неизбежно ще отслаби и ще разпръсне бойната мощ на атакуващата войска.
Накрая, значимото съмнение на Петреъс, че президентът Путин желае да избегне по-обхватна война, е без подозрение годно, само че това не трябва да се интерпретира в смисъл, че съветският боен съперник ще третира американските бази в Западна Европа или американските военни кораби, прекосяващи Атлантика, като неприкосновени. Не Вашингтон, а Москва се радва на ескалацията.
Както беше маркирано първоначално, странностите в политиката не са оригиналност. И въпреки всичко, бележките на Петреъс са знак за нещо доста повече обезпокоително, в сравнение с необичайно. Интелектуалният и професиналният диаметър на американските висши военни е жалък. В своята основополагаща творба „ Август, 1914 “ Александър Солженицин разказва Александър Самсонов, съветският военачалник, който при започване на войната е приет за водещ пълководец на съветската войска: „ Истината е, че неговото чело беше корав кокал, мозъкът му се движеше със скоростта на охлюв и мислите, които минаваха през него, бяха безполезни. “ Думите на Солженицин са тежки, само че не и неточни.
В Украйна пътят на Вашингтон е явен. Конгресът би трябвало да извърши дъга си и да даде знак за готовността си да се позове на Закона за военните действия*, като в същото време упорства администрацията на Байдън да посредничи за мир, а не да уголемява войната.
* Законът за военните дейности (1973 г.) има за цел да ограничи опциите на президента за ангажиране на американски военни сили по света. Смятан за мярка, предотвратяваща „ предстоящ Виетнам “, този закон все пак среща опозиция или е пренебрегнат от идващите президенти, доста от които го считат за противоконституционно узурпиране на изпълнителната им власт. След приемането на този взаимен закон (известен главно като резолюция – б.пр.), президентите по-скоро предпиремат дейности, които са „ в сходство “, а не „ според “ наредбите на закона – в някои случаи търсят утвърждението на Конгреса за военни дейности, без да се базират на самия закон.
Дъглас Макгрегър е полковник от запаса, старши помощник на American Conservative, някогашен консултант на Секретаря по защитата в администрацията на Тръмп, деец от войните с голям брой оценки и създател на пет книги.
Източник:
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ